Доминикана - място, от което не можеш да си тръгнеш

  Много път съм разказвала на хора, посетили Доминиканската република, че това място има някаква притегателна сила, която не ти позволява да си тръгнеш завинаги. За пореден път се убедих, че това е наистина така.
От разстояние и след много години навън, бяхме идеализирали родната страна и предвид тръгването на малкия син в първи клас взехме дружно решението да се приберем в България. Поредната авантюристична крачка на уж не авантюристичните ни персони...
Е, прибрахме се. Малкият тръгна на училище. Разбира се, това бе съпроводено с милион бюрократични проблеми, сменяване на личен адрес, записване за месец - два в предучилищна група и т.н. . Първият сблъсък с действителността на моя "доминиканец" дойде именно в предучилищната група, когато се оказа, че не знае какво са топола и липа, камо ли да им нарисува листата. Опитах да обясня, че това не е критерий за развитието на детето и изразих предположение, че другите деца вероятно не могат да нарисуват авокадо и манго, а той може... В крайна сметка тръгна в първи клас, като предвидливо обиколихме парковете и научихме местните дървесни видове, че да няма засечки пак.  Дотук добре. Обаче дойде есента и листата на дърветата опадаха и нашият човек се втрещи. Защо, казва, тук е сиво и кафяво? "Къде е зеленото, защо денем става тъмно? Искам слънце!" Трудно е да обясниш на едно седемгодишно дете защо го откъсваш от средата, с която е свикнал и го мяташ в съвсем различен за него свят.  Често се виня за това, което причиняваме на сина си с тези промени, но с приятели тук сме говорили много пъти, че може би един ден ще му бъде полезно...
Несгодите и притесненията на детето бяха ясни - заченат, роден и израсъл в Доминикана, ами ние?! За нас не беше по-лека адаптацията. Дали бяхме засегнати от "синдрома на вечния чужденец", при който никъде не се чувстваш на мястото си - нито в държавата, в която живееш, нито в родната ти страна?! Или пък ни липсваше слънцето, цветовете, морето?! Или бяхме свикнали на лежерния ритъм на живот и "маняната" се беше превърнала част от нас?! Каквото и да е, стана ясно, че сме се пообъркали и нямахме търпение да се върнем в Доминикана.

Първа аз намерих хубава работа, която ми позволява да правя това, което харесвам, след това и останалата част от фамилията се завърна тук, където е винаги цветно и топло. Винаги, когато слизам от самолета в Пунта Кана и ме блъска топлия влажен въздух в лицето  ме обзема особеното чувство, че съм си вкъщи и си казвам "Прибрах се!" Странно е... Големият ми син, който от години живее в Шотландия е споделял за същото чувство. В никакъв случай не е било само хубаво тук през годините, нито лесно, нито пък сме хора, забравили родната си страна и идеализиращи чуждата. Напротив! Носим в сърцата си България и всеки ден се вълнуваме какво се случва там. Както и съвсем реалистично оценяваме недостатъците на страната, в която живеем в момента. И въпреки това има някаква сила, която не ти позволява да си тръгнеш завинаги и те връща отново тук - където е винаги зелено, свежо, топло, звучи бачата и меренге и хората са усмихнати и безгрижни...

Най-хубавата част от историята е, че детето се научи да чете и пише на български и отново е тук, където се чувства у дома. Докога? Кой знае?!